Al Di Meola – 22.11.2008г.

Гаден студ. Ушите ми бяха замръзнали, когато почти тичешком бях стигнал до Концертна зала. Опитах се влезна, но ми казаха, че трябва да мине пресконференцията и тогава сме щеле да влезем. Посъветва ме да се скрия някъде на топло и да изчакам около час. Какво ти чакане? Едвам се застоявах на едно място от предварително обхваналата ме еуфория, а той ми казваше да чакам. Е, не ми се чакаше някъде на топло, така че с присъщ мазохизим си направих една разходчица, след което отново се забих пред входа на Концертна зала. И държах да съм пред вратата. 🙂

Хората започнаха да се събират. Един по един, тълпата взе да се събира. На гишето за билети беше сложена бележка „Билети няма“, но все още имаше образи, които търсеха такива. Е, на черно се намериха, но на мен не ми трябваше такъв. Имах си моя, лично мой, който, както забелязах, съм си го купил в 11ч. 55мин. и 58 сек. Изведнъж нещо из тълпата се раздвижи и от нея се появи човек, около 1.70м висок, с очила и среднодълга коса, сресана на път. Явно и на него му беше студено. Мина на около половин метъл покрай мен. Нещо в мен прищрака и докато се усетя какво е, то той беше вече влязъл вътре. Бяхме се разминали с г-н Меола. Леко неадекватно се почувствах, когато го осъзнах.

И ето, след около 20 мин. вратите се отвориха и ни пуснаха в коридора, за да не зъзнем навън, но все още оставаше чакането докато стигнем до самата зала. Е, няма как, щом сме дошли ще чакаме. Поне Ал е тук, видях го с очите си, така че съм спокоен, че концерта ще се проведе. Изкараха мърча, където продаваха снимки, дискове и концертни ДВД-та, но реших по-късно да видя какво предлагат. Не исках да се бутам само за да хвърля един поглед.

Пуснаха ни в залата. Хм, по-голяма е отколкото си я представях, макар и да не е нищо особено. Уж съм от Пловдив, пък до сега май не бях влезал вътре. Нямерих си мястото – Амфитеатърът, ред 3, място второ. Видимостта беше перфектна! Ставаше за снимки, надявах се само фотоапаратът да не ми изиграе някой номер. Над редовете са разнесе глас, оповестяващ, че до няколко минути концертът ще започне.

И усмихнат, Меола се появи на сцената заедно с останалите трима, които щяха да свирят заедно с него – Пео Алфонси на китара, Фаусто Бекалоси на акордеон и Гумби Ортиз като перкусионист. И заедно с тях четиримата над залата се настани онова средиземноморско усещане, което така отчетливо присъства в музиката му. Мек и топъл бриз, поклащащ сицилианските корабчета, чакащи на кея да бъдат отведени в открити води. Разходка по крайбражието, вълните покриват ходилата ти, а мокрият пясък потъва под тях. А пръстите на виртуоза прескачат от струна на струна, акордите се менят – едни си тръгват, други идват на тяхно място, а музиката остава все така впечатляваща. Фюжън, химия между музикантите, прекрасното усещане, че тази музика не е просто за да мине поредния концерт, а за нас. За мен. За всеки дошъл тук да й се наслади.

Дойде атрактът, когато излезнах, за да взема малко въздух. След първата ми крачка навън, направих един голяяяям завой и отново се скрих на топло.

След 15 мин. музикантите отново излезнаха на сцената. Пак засмени, все така готови за музикални подвизи (ако мога да се изразя така). А еуфорията беше същата. Започваше се с мелодични, бавни части. Леко баладични, леко меланхолични и накрая се свършваше с едно бързо изпълнение от четиримата, It was a race with Devil on Spanish highway. В едип момент се усетих, че кракът ми тактува, а ръцете ми барабанят по якето. Но не спрях. Защо да спирам? Беше прекрасно! Когато Меола подхвана началото на Mediterranean Sundance залата избухна в овации, викове и възторг. Накрая Меола и сие казаха „Довиждане“ и слезоха от сцената. Залата беше на крака, ръкопляскаше и викаше за още. Всички знаехме, че няма да свърши до тук. Трябваше да има и още поне едно изпълнение. Силуетът на маестрото се появи на вратата и продължи заедно с тримата си колеги. След двете изпълнения на биса Меола се изправи, вдигна китарата си и каза, че за него е голяма чест да дойде в тази част на България.

„I’ll always remember it and keep it in my heart“.