Пътьом от Плимут…

Не съм блогвал от повече от седмица. Има си причини и те са разяснени в предишните постове. Накратко – липсвам от България и ще се връщам на 5 април, така че до тогава мога да блогвам кратки резюмета на това, което виждам. Но половината час, който трябва да съм на компютъра в интернет кафенето е твърде малко, за да кажа всичко, което ми е в главата.

Пак накратко – тук е спокойно. Хората ти се усмихват, постоянно ти се извиняват и ти правят път като пресичаш улицата, но, мамка му, понякога ми липсва онова балканско „Майката ****, гледай къде вървиш бе, пешлиме!“ или пък като се блъснеш в някого , той да ти каже „Опа!“ и да ти се усмихне. Спокойно е, но леко скучно.

За това пък книгите и дрехите са хубави и сравнително евтини (ако знаеш от къде да взимаш разбира се 🙂 ) Всел съм си n на брой книги втора ръка и само една нова, за която дадох сума, която накара майка ми да каже по телефона „Колко!?“ Не че е особено много, но наистина за книга, изглеждаща по този начин си е бая, а и големите им книжарници са наистина скъпи. Въпросната книга е Into the Wild, която търсех от първия ден в Англия и за жалост успях да намеря само в тази книжарница. Но пък се оказа, че трябва да я чета с речника до мен, защото не ми се иска да схвана картината повърхностно. Искам да се потопя! Ииии… за това оставих книжлето за времето, когато се върна в Пловдив и до тогава ще разлиствам Nausea на Жан-Пол Сартр, която взех само за 40 стотинки.

Друго мисля да не казвам за сега, че ще се развали цялия ферман, който ще напиша след като се върна и седна на моя си компютър с моите си прости съседи и моята си чаша горчив чай. 🙂

По принцип…

…не би трябвало да пиша заради предишния си пост, но все още не съм потеглил. Това ще се случи някъде посред нощ. Куфарът все още е празен, но вече има няколко ката дрехи на леглото ми, които чакат да бъдт прибрани.

В момента ме мързи да мигам (е, мигам все пак) и слушам една песновка, която преоткрих преди малко. От отдавна не си бях пускал нещо бавно, което някак си да подхожда на настроението ми, а не да стои като кръпка на цялата ситуация. Хм, кърпка… Кръпките са интересни… Въпросът обаче не е в това. Просто днес в главата ми видаят спомени от време, когато просто не съм бил част от реалността. Вземам да се питам сънят дали е просто част от съзнанието или е порта към друго измерение, където чувствата са други. И дали във всяка една глава няма по един малък свят? И не сме ли ние богове на малките си светове? И не сме ли ние един малък свят на някого по-голям, който просто ни сънува? Будилникът ли ще разруши реалността, ако реалността наистина съществува? Много въпроси, никакви отговори, а и не става да питам учител по философия, защото ми е ясно, че ще овърта и няма да ми каже нищо…

Може би от месеци не съм сънувал нещо, което да ми се забие в паметта и да човърка цял ден. Ебаси, даже не знаех, че главата ми може да създаде това нереално момиче, което не съм виждал даже, но пък все едно го познавам о години. А дали неистина а познавам или се знаем от както заспах?…

Щорите са пуснати, слънчеваат светлина в момента някак си не ми е нужна. Интересно е как едно сюрреалистично преживявавне те държи като в наркомания през целия ден… Егати колко объркано звуча. о.О Като тийнейджър с безкрайните сапунки. Кофти е постоянно да прокламираш навсякъде колко обичаш, колко мразиш и да парадираш с чувствата си, но пък ми се иска в момента да си кажа, че това, което сънувах бе повече от прекрасно. Сапунки… Сладникавост… Понякога е добре да поживееш в наивния свят на пубертета, когато всичко ти е изглеждало розаво. От онзи нюанс на розовото, който е като захарен памук. Лигав, нали разбирате?

Обаче пък се почесвам зад ухото и си мисля, че ще е тъпо ако няма пък хич розова глупост в ежедневието. Колко ли ще е празен светът, ако един от цветовете изчезне?

Идеята на изписаното по-горе е, че сънувах страхотно момиче, което не познавам и с което ще ми е драго да се запозная. 🙂 Сега си пускам музика и отивам някъде извън реалността…

Hit the Road

…или казано иначе, изчезвувам от България. За три седмици ставам гражданин на Великобритания с нейните дворци и зеленина, с дъжда и мъглата и духа на Шерлок Холмс. Добре де, може би преувеличавам малко, все пак не живеем в началото на ХХ век, но все пак това е Англия, мамка му! При наличие на интернет ще се опитвам да пиша и споделям впечатления, емоции и пр. преживявания.А като се върна ще постна и снимки; стискайте палци да има хубави 🙂

А куфарът ме чака отворен и празен. Трябва да си събера багажа и мислите, да ги побера в нормите на 20кг. (багажът хубаво, но мислите как?) и да се стягам за утре. Защото денят ще е дълъг, ще е повече от слънчев и ще се усмихвам, гледайки напред към хоризонта, зад който не се знае какво ме чака. 🙂

Хайде, аз изчезвувам да събирам дрехи и книги! Пък съ надявам скоро да мога да напиша нещо тук и да разказвам що е там… отвъд хоризонта… 🙂