07.11.2009

Второ самостоятелно пътуване до София, този път – с влак!

Обичам неочаквани срещи, случайни запознанства и спонтанни решения. Обичам да вървя с Теди и карта из града и да се чувим „Ама къде е последна спирка на 74!?“ и аз да си блъскам главата как се оправят в автобусите като нямат кондуктори xD

Обичам чай и хубави рисунки, както и снимки, кои значат МНОГО! И които са направени със стари аналогови апарати и не са загубили своя чар. Както и да слушам Antenat, когато се прибера скапа от дългото пътуване.

Обичам, обичаме, обичайте… Ех.

–

Всъщност целта на пътуването беше Изложението на университети в х-л Хилтън, от където се снабдих с една раница каталози и новината, че ми трябва портфолио, по дяволите. А вдъхновението, налято ми от Мири, е прекрасно и зареждащо, макар дробовете ми да се опитват да се гърчат под напора на грипа (май не е свински, слава Богу). В Хилтън имаше приличен брой хора, от което следваше и причина доза задушаващо пространство и главоболие, причинено от това. Много движещи се фигури, много кандидат-студенти! Хубаво е поне, че се интересуване, де. Кой дошъл сам, къй с приятели, кой с родители – нямаше значение, защото мравунякът беше препълнен.

По дено време не изтърпях и тъкмо когато реших да ес изенса навън и да намеря нещо за ядене, телефонът звънна и това беше Теди, която ми казваше, че е на 3 мин. от Хилтън. После се натъпкахме с нездравословна храна от МакДонълдс, а мен ме караха да рисувам, което отказвах до един момент, когато с химикал надрасках жалко подобие на портрет на охлюв, който се оказа, че е мен (объркано, нали?).

=> качване на 76, броене на спирки и странен пенсионер, който рязко се обръщаше да гледа нас (или нещо зад нас).

Набиране на телефон от страна на Теди, „Очакваме механа еди-коя-си. Ок, ще те чакаме“. Разказване на няколко вица и пристигането на Мири / Миро, с която се запознах най-после, след като толкова време си бяхме писали в скайп и която е още по-голям пич на живо. И има ебаси якия хол с розовите ленти по стената, паспартираните снимки и папката с рисунки, която ние присламчихме да разглеждаме. А да, и много приятно изглеждаха наридените на витрината ктии с чай ^^

Дойдоха хора. Непознати за мен, недопзати за Теди, непознати за Мири, но познати на други познати за Мири, но все така непознати за мен и не-до-там-за-Теди.

Слушане на индустриална музика. Интересна е мужду другото, но не знам дали бих могъл да слушам постоянно подобно нещо.

Поглеждане на часовника, време за тръгване, чакане на автобус, прегръдки на раздяла и след като се особах сам на седалката махах за до скоро на прекрасните субекти ^^

Гара, купуване на банички, търсене на тоалетна (неуспешно, но в Пловдив имаше xD), качване във влака и втора неочаквана вагонна среща. Лаф, спомени и малко шоколад.

Спирачки, централна гара, слагане на раницата на гръб, казване на едно „До скоро“ и качване в Ладата на майка ми, където пръщах от енергия и удовлетворение. А сега искам отново. Разбирате ли ме? Кажете да! Просто кажете да, за да може скоро отново да се кача на някой влак с безбройните му изненади.

And I’ll go across that river…

– Ах, как искам да отида Там!

– Къде там?

– Навсякъде!…

Колко типично е да ми се иска да поема на някъде точно тогава, когато не мога да отида от единия край на Главната до другия. Колко само типично! И иронично, да!

Дойде есента и с нея новите надежди за идващото лято, когато се надявам да мога да обикалям, макар че, гледайки как са тръгнали нещата, вече и в това губя надежда. А през това време ще си мисля за Аляска, където дивото просто зове и боровете те вплитат в паяжините на своите снежни сънища; за Куба с неяните незалязващи усмивки, на макар и мизерстващи хора; за Англо-Ирландските равнини и безкрайните им морета от трева, в която просто ТРЯБВА да легнеш и да четеш поезия, чакайки дъжда да се изсипе върху теб и да те изгони под някое дърво, където зъзнещ да станеш съпричастен към всяка дъждовна капка; за саваните на Африка, безкраяната й жега и велика плененна музика; за белите равнини на Антарктида и пингвините – твоят единствен и най-добър слушател; за Тибет, за Япония, за Франция, за Норвегия… Бразилия… Кордилерите… Тадж Махал… Австралия…

Места, местенца. Точки на една координатнаната система.

Но въображението може да препуска колкото си иска, защото пак стоя между четирите стени на апартамента и се чудя ког най-после ще мога да вървя спокойно като преди три месеца без да се притеснявам за всяка крачка, дума или постъпка?

Ще почакам. Пък ще видя.

 

ПП: Просто за протокола реших да споделя и тази песен – Masters of Reality – Third man on the moon

Clouds upon the autumn sky

Ранно пътуване с автобус по мрачната магистрала. Безкрайното състезание със слънцето кой първи ще достигне софийските улици. Есенният китеник, покрил хълмовете и опиумната мъгла, стелеща се сред гори  и мантинели. Притъмнели къщи в далечината. Самотно дърво,  издигащо се сред повяхващата трева. Тихото бръмчене на машината, каращо клепачите ти да натежават и да се унасяш в лека дрямка, която е невъзможна, защото сънят е навън – на едно стъкло разстояние. И само трябва да протегна ръка, за да поема сутрешните изпарения в пръстите си. Едно вдишване, за да напълня дробовете си със студния есенен въздух.

Една крачка по мокрия от ситния дъждец тротоар на облачна София, за да установя колко прекрасна е през есента. Едно желание за чай, което да ме отведе в тясно мазе, подвезаващо се като кафене, от където да си купя топлата напитка. Една ароматна пръчица сред тръбите и четирите маси, която да накара това мазе да изглежда комично.

Една разходка с карта в ръка и Мимс до мен. Карта, която учудващо успявам да разбера и която има чара, каращ ме да я отварям през две минути, за да търся по нея познати места. Една книжарница, която е голяма и топла, но не толкова хубава, колкото родните пловдивски, поне по моему (:

И дъждът. И усмивките. И бананите в раницата. И водата в пластмасово шишенце. Трамваите… Хората… Дъждът… Капките…

Есента. И София.

И обратно в Пловдив, където си припомням цял един ден като на лента от 60те.