And I’ll go across that river…

– Ах, как искам да отида Там!

– Къде там?

– Навсякъде!…

Колко типично е да ми се иска да поема на някъде точно тогава, когато не мога да отида от единия край на Главната до другия. Колко само типично! И иронично, да!

Дойде есента и с нея новите надежди за идващото лято, когато се надявам да мога да обикалям, макар че, гледайки как са тръгнали нещата, вече и в това губя надежда. А през това време ще си мисля за Аляска, където дивото просто зове и боровете те вплитат в паяжините на своите снежни сънища; за Куба с неяните незалязващи усмивки, на макар и мизерстващи хора; за Англо-Ирландските равнини и безкрайните им морета от трева, в която просто ТРЯБВА да легнеш и да четеш поезия, чакайки дъжда да се изсипе върху теб и да те изгони под някое дърво, където зъзнещ да станеш съпричастен към всяка дъждовна капка; за саваните на Африка, безкраяната й жега и велика плененна музика; за белите равнини на Антарктида и пингвините – твоят единствен и най-добър слушател; за Тибет, за Япония, за Франция, за Норвегия… Бразилия… Кордилерите… Тадж Махал… Австралия…

Места, местенца. Точки на една координатнаната система.

Но въображението може да препуска колкото си иска, защото пак стоя между четирите стени на апартамента и се чудя ког най-после ще мога да вървя спокойно като преди три месеца без да се притеснявам за всяка крачка, дума или постъпка?

Ще почакам. Пък ще видя.

 

ПП: Просто за протокола реших да споделя и тази песен – Masters of Reality – Third man on the moon