Breakfast at Tiffany’s /Truman Capote, 1958/

Свърших „По пътя“ на Керуак някъде към 15:00ч. вчера. Към 20:30ч. същата вечер, тъй като нямаше какво да правя, реших да започна „Закуска в „Тифани““ на Капоти. Три часа по-късно бях завършил книгата. Честно казано, за пръв път ми се случва да завърша две книги в един ден. Изненадах се определено…

Въпросът е, че „Закуска в „Тифани““ те хваща още от началните редове с непоправимия и уникален образ на Холи. Безкрайна романтичка, която е далече от сантименталността, е толкова чаровна в своята наивност, че ти е интересно да я опознаеш, макар и на книга. И по-важното е, че докаот четеш, съзнанието ти бушува като морска буря, пресъздаващо всеки написан момент до такава точност, че вече се чувстваш като част от действието.

Цялата книга минава в нещо като сън, сутрешна марана, пролетна мъгла – както искате го наречете, но е повече от приятна. Като чаша шампанско – газирано, сладко и хващащо. Предполагам фабулата звучи доста лигаво, но в интерес на истината това не е любовен роман от онзи тип с насълзените погледи и скритите усмивки, а е история на една харизма. Защото Холи е точно такава личност, имам чувството, че съм срещал подобен индивид, но нито знам кой е той, нито кога съм го срещнал. Просто заговориш ли я, чуеш ли чудатите й възгледи за нещата, усещаш, че си като батерия и се зареждаш с енергия да погледнеш на ежедневието по много по-различен от стереотипния начин; виждаш, че времето е едно голямо нищо и е само в главата ти, а ти можеш да го оформяш както си знаеш.

Сега остава да догледам филма само. Ще ми се да му хвърля едон око и на него. 😉 А засега поздрав за всички с тази песен.

On the Road /Jack Kerouac, 1957/

Почти един месец размотавах изкъсаната библиотечна книга из града – по автобусни спирки, гари, паркове, училище… Обикалянето с нея е като обикаляне В нея. Прашните пътища на Америка, пясъкът по обувките, заведенията, дънещи боп – ето това е Америката на моите мечти! Онова време, когато съвременната култура се е зараждала, когато всичко е било толкова непредвидимо и цветно. Ех, мечти, останали във времето…

Пътят се извива пред теб се криви по планинските склонове, а долу в степта праши в една права линия. Старият хъдсън ръмжи, докато лалугерите се оглеждат уплашени, чакащи безопасен момент, за да пресекат шосето. Изправяш се, разперваш ръце и викаш колкото глас ти държи, а вятърът роши макар и късата ти коса.  Леле, вятърът е свобода, човече! Какво ли е да си вятър и да обикаляш над планини и пустини!? Ех, да бяхме вятър, щеше да е славно! Мисълта ми, колкото и отвяна да е тя, е, че това не е просто книга за пътуване. Това е книга за Пътуването – от живота, към живота, през живота. Ние всички го искаме, съзнателно или не, но малко хора могат да се протегнат, да вземат раницата и да тръгнат. Аз не съм от тях, за жалост. Е, „По пътя“ ни предоставя едно… ъъъ… виртуално пътуване. Там в главата ни, където всички пътища се преплитат и Нирвана е достижима.

Eluvium – Copia (2007)

Щракайки по знайни и незнайни линкове в last.fm попаднаха на въпросния албум на Eluvium.

Това, което на пръв поглед ме привлече към албума, беше обложката. Почитател съм на този тип арт, така че без да му мисля много влязох в SoulSeek-a и започнах да дърпам Copia.

На първо слушане – изключително скучен и монотонен албум. Различаваше се с очакванията ми. Но, задълбочавайки се в него, открих, че е абсолютна феерия от спокойствие и мимолетни блянове. Главно клавирен албум, чист инструментал. Много добре си пасва на обложката. Безкрайната зелена шир, тихия вятър, танцуващ с тревата в един безкраен валс към безкрайността.

Албумът изисква да си или много спокоен, или много напрегнат. При първия случай музиката подхранва, при втория – окротява, но въздействието й е достатъчно силно. Поне за тези, които я харесат. Ако някой се интересува, може да прослуша албумчето, заслужава си своите 54 мин. и 45 секунди.