Sun God

It’s the call of the evening, the Sun God.

Удар с молив 6В по картона. Бялото поле изчезва и е заменено от сиви щрихи, сливащи се с небето отвън. Прозорците са големи, но стъклата – леко зацапани. А пред тях дърво, пречещо на и без това оскъдните лъчи да нахлуят в стаята. За това се осветяваме с помощта на няколковатова крушка, бледо подобие на лятното слънце. А от тази крушка струи светлината, правеща светлосянка по композирания натюрморт.

Still life – неподвижен живот. Всичко спира за миг, часовникът тиктака все по-бавно и по-бавно, докато стрелките не замръзнат. Чува се само ударът на молива. Так. Так. Драс. Щрих.

Мирише на акрилни бои. По пода се търкалят стърготини от подострените моливи. Ръцете ми са изцапани с графит.

И последните дни са толкова вдъхновяващи! Само ме е страх, че това настроение ще се изпари с началото на новата училищна седмица. Но няма! Ще отстоявам фронта като малкия Гаврош и ще искам да бродя из лабиринтите на Всичкото и да си блъскам главата над красотите на света и човека.А Gazpacho определено връхновяват и ако ви се иска да се потопите в спокойсните морета на мисълта и въображението – сваляйте Get it while it’s cold (2002). Не гарантирам на всеки да му се хареса, но от тъврде много време не бях циклил на един албум така, както сега на този. И се радвам, че отново намерих тава, която да ме слее с музиката /а Facebook каза, че скритата ми същност била, че съм музикант, пък xD/.

А Orangelove е супер филм, който може и да напомня една Шекспирова драма, но е европейски /украински, ако трябва да съм точен/, става дума за фотограф и челистка и действието се развива през есента, което го прави перфектен за момента. И дълбоки благодарности на Теди, Анджи, Надя и може би още някой, за който не се сещам и когото се надявам да не се сърди, тъй като ми казаха за филма и заради тях го гледах и бях очарован (:

Невероятната съдба на Амели Пулен (2001)

От бая време не бях гледал толкова цветен и очарователен филм. От сума ти месеци се подмята в зеленикаво-черната си кутия в кабинета по фотография в ОДК и все се канех да го гледам. Защото още от обложката си личи, че филмът не е направен по стандартите на американското кино, не гони някакви рекорди по бюджет и няма тъпи престрелки, при които главният герой трябва да каже поне 20 пъти „Fuck“ преди да убие лошия.

Питах Груев за филм, който може да ми препоръча и той ми каза точно този. Явно му е дошла музата за европейско кино и май и аз трябва малко да се поразровя из архивите на Euro-movies. От мизерния си опит съм установил, че Европейското кино винаги изненадва с нестарндартност, едно по-голямо очарование и топлота, която те кара да се усмихнеш, казвайки си наум „Т’ва е от наш’те“ 🙂

Бях гледал малко руско кино и българско (разбира се). От френското, като се замисля, освен филмите с Луи дьо Финес, друго май не съм засичал. И дойде момента, когато си свалих тази сюрреалистична приказка, парад на чешитите, който няма как да не накара очите ти да заблестят, отразявайки ярките цветове от екрана.

Хареса ми хуморът, хареса ми режисьорската гледна точка, хареса ми историята, хареса ми странността на персонажите в него. Изобщо целият! И е очарователен в своя блясък.

И стига съм ръсил суперлативи наляво и надясно, защото сигурно дразня. 😀

Една мечта, родена в прекрасния свят на самотата. Въображение, приело чар и изплувало от безчувственото детство, за да се разгърне в пъстроцветна усмивка с багрите на четирите сезона…

Ах, трябва да си намеря още европейски филми! Нека Брус Уилис да умира трудно, аз ще живея лесно със сюрреализма на Амели Пулен! ^^

Princess Mononoke (1997)

Честно, никога не съм бил фен нито на мангата, нито на анимето като изкуство, макар и да съм ги уважавал. Някак са ми били твърде далечни, може би донякъде детски, но и същевременно съм осъзнавал, че има много повече аниме от дежурните Shaman King и Naruto, които толкова често въртят по телевизионните канали. Наистина явно има интересни анимета, които са си пълни с красотата и реализма на игрален филм и същевременно с онази мистика и прелест на източноазиатската философия.

Днес реших да си сваля „Принцеса Мононоке“, който помня от детските си години, когато го даваха по не помня кой точно канал. Но ми се е запечатало в съзнанието като интересно аниме. Наскоро се сетих за това филмче, не помня от къде точно, и малко по малко започнах да изравям спомени и кадри. Реших да го сваля и днес най-накрая успях да намеря времето да се опъна пред екрана и да се насладя на 133-те минути класово аниме.

Не смятам да разказвам сюжета, който между другото бяга от баналните анимации, че и даже от вече толкова изтърканите холивудски сценарии. Това си е приказка – за борбата между хората и природата, за омразата и пр. И колкото и клиширано да звучи, то все пак е изпълнено по един толкова прекрасен начин.

Не съм си мислил, че някакво си аниме може да ме трогне, че чак и да блогна за него, при все, че нямам навика да блогвам много за филми. Но, по дяволите, това си заслужава! Защото е интересно, фантастично, прекрасно!

Единствения минус беше, че филмът беше озвучен на български, но се преживява.

Едва ли е нужно да казвам на фенове на аниметата за този филм, но за другите, които все още носят в себе си онова детско очарование по японското изкуство на анимето – нека да свалят, по мое му няма да съжаляват. Защото колкото и детско и наивно да звучи в този пост филмът наистина е много зрял като идея.

А, и ако някой може да препоръча други интересни анимета – да пише. Честно, интересно ми е да видя още някое подобно аниме. 🙂