Scumbler /William Wharton, 1984/

Преди известно време писах за „Пилето“ на Уортън. Поинтересувах се от творчеството му, та реших да взема от библиотеката „Художникът“.

С тази книга авторът говори. Не, грешка – героят говори! И то на мен. Само на мен! Споделя ми своите мисли, своя живот, своето ежедневие, чувства, мечти… По дяволите, всичко звучи толкова реално и в същото време съчетава в себе си сюрреалистичното въображение на един творец. Даже не знам името на главния герой, така и не го споменава през целия роман. Но какво значение има едно име? Никакво, абсолютно никакво.

Самият художник е в към шейсетгодишен американец, заселил се в Париж, за да рисува. Старостта му е може би най-здравата му окова. Времето е най-големият враг на една свободна душа, а той е точно такъв. С типичната за хората на изкуството прекомерна ексцентричност, налудничавата им гледна точка, любовта и интереса към всичко, което съдържа искрата на живота, глевният герой ти влиза под кожата и имаш чувството, че си седнал на чаша чай в ателието му, боите са разхвърляни навсякъде, мирише на акварел, а той просто ти споделя. Пътешествие, битка, въображение. Желание? Не. Блян!

Честно казано, концепцията на историята не е особено динамична, няма го онова движение и активно действие, напрежението, което държи читателя. То обаче не е нужно, защото книгата просто не е написана с тази цел. Самият Уилям Уортън е художник, а името, с което се подписва под романите си, е творчески псевдоним. Всичко, което е споделил в „Художникът“ е изпитано и преживяно и това допринася за топлата истинност на произведението. Знаиш, че това не е една фантазия, родена от въображението на твореца, а е един живот.

Мисля сериозно да хвърля поглед и на другите книги на Уортън. Но да видим времето как ще е и дали часовникът ще тръгне да се движи твърде бързо и да се опитва да ми пречи. Е, явно ще се надбягваме…

Fahrenheit 451 /Ray Bradbury, 1953/

Бих казал, че четох „451 по Ференхайт“ на два етапа:

1. първите 40 страници, тъй като нямах време. Беше ми много интересно, но все пак задълженията и училището ме притискаха и не бях в настроение за книга.

2. остатъкът от книгата. Дочетох я за един ден, дали зариди обстоятелствата или защото наистина ми беше свободен ден, не знам. След като реших да взема въздух поради раздразнението от четирите стени, хванах книгите и списанията ми, които ми бяха първи под ръка, пъхнах ги в чантата и тръгнах да убивам времето. Забих се в Artnewscafe, за което между другото от известно време искам да напиша нещо в блога, но чакам да пуснат сайта си и тогава може би ще драсна няколко реда 😉

Няма нищо по-хубаво от това да се изтегнеш в мек фотьойл, ароматът на плодовия чай да те е обгърнал и в ръката си да държиш хубава книга. А до мен на съседната маса трима студенти (ако не се лъжа) обсъждаха абстракцията на философските и психологически понятия, теориите на Юнг и що е то свобода. Атмосферата просто те предрзполага да станеш част от книгата. А щом и самата книга е едно прекарсно произведение, изпъстрено с най-великолепните картини и описания, то ти си на върха на света!

Книгата е поредната антиутопия, попаднала в ръцете ми. Явно този жанр ми влиза под кожата. Става дума за пожарникар, чиято професия обаче е далеч от разбиранията ни. Тъй като по времето, в което се развива действието, къщите са огнеупорни, то работа на пожарникарите е вече да изгарят… книги! По дяволите, звучи наивно, а всъщност историята е толкова лична! Една книга, един къс история и мисъл значи много повече от коя и да е телевизионна програма, от 150 млн. Шоута на Азис и прочее. В една 190 страници на „451 по Ференхайт“ са заключени толкова разсъждения и мисли върху житейските проблеми, красотата, интелекта и пр., че ако искам да цитирам, то би трябвало да препиша книгата.

А Бредбъри е гений! И макар, че днес я нямаше неговата „Вино от глухарчета“ в библиотеката, аз ще дебна като лешояд, за да си я вземя и да я прочета пък каквото ще да става. (:

Българската песен на Евровизия 2009

Като епилог искам да кажа, че мнението, което изразявам тук е чисто субективно и не желая да обременявам никого с него.

Песента, която спечели снощи и ще представя България на Евровизия е на Красимир Аврамов и се казва „Illusion“. Чух я днес сутринта, искайки да знам струва ли си и ще ни представи ли прилично на конкурса. Отговорът е, че песента е едно ниво над миналогодишната пародия, но 101 нива под Вода на Елица и Стунджи.

Защо ли? Защото е безлична. Поне на мен ми звучи като поредната претенция за звучене в телевизиите City и The Voice. Нищо лошо в това, разбира се, но само до там. Не виждам как тази песен ще ни представи добре на конкурса. Гласът на Краси Аврамов ми звучи като котешко мяукане, на моменти може и да са настъпили котката по опашката, но това е друга тема; твърде обработен е от програми и пр. и самият фалцет ми идва синтетично. Не разбрах кой лепна на въпросния изпълнител прозвището „Човека-глас“? PR-ът е добро нещо, но не и когато се прекалява с него (да, в това число влиза и Тома). Електрониката е като кръпка на цялото изпълнение и си е чиста проба кич, сложена, за да може 13-15 годишните момичета да кажат, че песента се вписва в модерния свят, в който живеят. По същия начин беше и миналогодишната DJ, please…, която даже бях забравил и трябваше днес да се ровя в интернет, за да се сетя кой ни представи на миналогодишната Евровизия.Също така Illusion ми напомня за един денс дует от Румъния, ако не се лъжа, Yarabi, които с едноименната си песен бяха постигнали чарт-успих в България през 2007г. Интересно дали това все още се котира сред масовия слушател или нещата са еволюирали от тогава, защото съм далеч от поп-сцената и не следя нещата от близо.

Изобщо в родния музикален свят има една усезаема липса на идеи от страна на поп-изпълнителите. Нещата са толкова пъти сдъвкани и изплюти, че се получава едно непрестанно рециклиране, от което няма полза. Певците ни имат много претенции за България, но извън нея се губят в морето от прохождащи изпълнители. За това сме виновни и ние от части или по-скоро промоутърите.

И така… Нека видим как ще ни представи Краси Аврамов на Евровизия, пък ако успее това само ще ме радва. Песента му може и да не ми харесва, но ако европейската публика я оцени, то това е достатъчно 🙂 Все пак ще стискам палци на Карси от чиста национална солидарност.

И дано занапред в Евровизия се включват песни, изпяти на български, а не на английски. 😉