And I’ll go across that river…

– Ах, как искам да отида Там!

– Къде там?

– Навсякъде!…

Колко типично е да ми се иска да поема на някъде точно тогава, когато не мога да отида от единия край на Главната до другия. Колко само типично! И иронично, да!

Дойде есента и с нея новите надежди за идващото лято, когато се надявам да мога да обикалям, макар че, гледайки как са тръгнали нещата, вече и в това губя надежда. А през това време ще си мисля за Аляска, където дивото просто зове и боровете те вплитат в паяжините на своите снежни сънища; за Куба с неяните незалязващи усмивки, на макар и мизерстващи хора; за Англо-Ирландските равнини и безкрайните им морета от трева, в която просто ТРЯБВА да легнеш и да четеш поезия, чакайки дъжда да се изсипе върху теб и да те изгони под някое дърво, където зъзнещ да станеш съпричастен към всяка дъждовна капка; за саваните на Африка, безкраяната й жега и велика плененна музика; за белите равнини на Антарктида и пингвините – твоят единствен и най-добър слушател; за Тибет, за Япония, за Франция, за Норвегия… Бразилия… Кордилерите… Тадж Махал… Австралия…

Места, местенца. Точки на една координатнаната система.

Но въображението може да препуска колкото си иска, защото пак стоя между четирите стени на апартамента и се чудя ког най-после ще мога да вървя спокойно като преди три месеца без да се притеснявам за всяка крачка, дума или постъпка?

Ще почакам. Пък ще видя.

 

ПП: Просто за протокола реших да споделя и тази песен – Masters of Reality – Third man on the moon

Някои хора…

…няма да се научат да не говорят преди да знаят за какво става дума. Просто няма да се научат! И ще си седят удобно пред мониторите, мислейки се за морални капацитети, ще търсят някой новина и ще си изкарват злобата и комплексите там, само за да се почувстват по-висши удобно в своите домове. И да се питаме дали са ги прегръщали достатъчно като малки, и да не се, работата си остава същата – пишман-философите бродят на всякъде, включително и онлайн.

А ролята на месия е много удобна. Особено приятно е да злобееш заради проблемите на някого друг. „Акъл давам, пари – не.“ – ей на този принцип са много индивиди, само където и акълът им не струва и пукната стотинка!…

Да се ровят из новинарските сайтове и да се изявяват като богове, нека. Но интересно колко ли ще плюят и говорят, ако един ден се озоват от другата страна на барикадата и видят, че действителността е абсолютно различна.

Пфу…

Жега. Ужасна жега. По цял ден се въртя около оста си с надеждата, че ще мога да се охладя, успокоя и да заглуша онова гласче в главата ми, което ме подлудява. Гадно гласченце, на някакъв гаден градински гном (предполагам с брадавица на носа), който ми трие сол на главата за това, че предстоят изпити, контролни, изпитвания, оформяния на оценките и пр., а аз все не мога да се стегна, да си седна на задните части и да науча това, което се изисква.

Ама как се учи в стая, в която температурата е в затворения интервал [33; 36], измерено в градуси по Целзий!?

Предполагам повечето от четящите от тук, разбират за какво иде реч. Не е нормално при такава температура да стоим в стаята и слънцето да прегаря, спичайки ни и превръщайки мозъчните ни клетки на омлет. Просто ни мързи. И как да не ни мързи, при такива температури!? А и когато ти пече в очите и се потиш като дедо Киро от село Равни дупки с биреното шкембе и мрежестия потник, точно пък ти се занимава с намирането на лице на триъгълник с еди-какви-си страни.

Още по-лошото е, че и учителите са хора. О, да, ето това е една много сакрална тайна. Но заради това, че са хора и заради това, че обикалят от стая на стая като пчелички, и те се потят като дедо Киро и се изнервят. От което следва изпитване. От което пък следва контролна. Или каквото и да е там гадно средство за мъчения.

Та слънцето ще ни гори още известно време. Но имам чувството, че училището ще ни пече на бавен огън по-дълго отколкото слънцето…