Alice in Chains – Black Gives Way to Blue (2009)

Alice in Chains изгряват на музикалния небосвод в началото на 90-те години, когато грънджът щурмува сцената. Това и фактът, че са от Сиатъл, ги прави една от водещите групи на грънж вълната, макар музиката им далеч да надхвърля подобни граници, преминавайки в хард-рока и психеделията.

Няма как и да не си спомним с тъга за преждевременно напусналия този свят вокалист на групата Layne Staley, който умира през 2002 от (предполага се) нароктичната си зависимост. Така залязва един от емблематичните гласове на последното десетилетие на ХХ век и заедно с него е поставен и края на Alice in Chains.

До скоро. Защото миналата година колегите му обявиха, че ще се завърнат на сцената с нов албум и нов вокалист – William DuVall. Феновете останаха разделени. Кому е нужно подобно завръщане и търсене на заместник на Staley? Да не говорим за асоциациите, които буди такъв реюниън с излезлия през 2008г. албум на Queen + Paul Rodgers (!?). От другата страна на барикадата обаче остават възторжените фенове, за които животът продължава и които приемат с ентусиазъм завръщането на любимците си.

Вече албумът е реалност и всеки може да чуе резултата. Все още феновете са разделени. Едва ли ще се стигне и до консенсус по въпроса. Но е факт, че AiC станаха една от малкото групи, които след дългогодишна раздяла и намиране на нов вокалист, издават толкова силен албум.

Не може и дума да става Black Givs Way to Blue да е от нивото на Dirt (1992) или Jar of Flies (1994), но не можем и да го подминем току така. Изненадващо DuVall се справя прекрасно с мястото на заместник на Staley. А и не трябва да се забравя, че основният създател на музиката на AiC е все пак китаристът Jerry Cantrell.

Както каза един приятел (и това е мнение, с което съм съгласен), ако трябва да сравняваме новия албум с някой от предишните на групата, то това би бил едноименния от 1995. Липсва грубостта на Facelift (1990), както и мелодичната линия и рязкост на класиката Dirt (1992). Няма я и чувстващата се меланхолия на Jar of Flies (1994). Самият албум е по-спокоен като настроение, не толкова остър и трябва повече от едно слушане, за да се възприеме цялостно.

Като най-добри песни бих посочил седемминутната A Looking in View, Acid Bubbles със своята смяна на темпото, което я прави наистина добро и агресивно попадение, както и едноименната и Private Hell.

Ако някой в крайна сметка е очаквал AiC да издадат копие на албума си от 1992 и то 17 години по-късно, то мога да му кажа много здраве. Защото те не спряха да вървят и въпреки скептицизма, с който бяха бомбардирани заради решението си да продължат, момчетата направиха един изключително силен албум на завръщането. Без изпадане в клишета и тъга по останалия в истоията гръндж, без да се превръщат в кавър група на самите себе си.

Porcupine Tree – The Incident (2009)

Най-силните представители на съвременната прогресив рок сцена. Така критиката определеня Porcupine Tree и съм напълно съгласен с твърдението. Убедеността ми идва от това, което Steven Wilson и Ко. правят през последните години, а именно да издават шедьовър след шедьовър. Един от албумите на 2007 година беше предишното им произведение Fear of a Blank Planet, а настоящето не остъпва с нищо пред него.

В началото на тази година излезе и соло албумът на Steven Wilson, който, макар и не толкова добър, колкото работата му с P.T., също държи едно високо ниво. А сега е на ред и албума на главната му група, който е поредния връх.

Още с излизането на първоначалната информация за The Incident беше ясно, че това ще е амбициозен проект. Изданието е в два диска. Първият съдържа 55 минутна песен, която е разделена на 14 части. Във втория диск има други отделни песни, които не са свързани в една голяма композиция. Самото наличие на песен с такава дължина от една страна заинтригува слушателя и го кара да се чуди дали е възможно да се направи достатъчно добро и балансирано подобно произведение. От друга обаче го плаши, незнаейки дали ще има търпение да я изслуша. Решението да се раздели на 14 части е добро, точно за да се избегне втория момент.

Но, може би не толкова изненадващо, P.T. са се справили с прометейското начинание и са създали невероятно хомогенна и балансирана песен, която не дотяга, а се разгръща в композионни картини със своите моменти на кулминация и спойка. На моменти просто няма как да не изникнат асоциации с творчеството на Pink Floyd (на които Porcupine Tree са и големи почитатели), главно заради типичното космическо-пространствено звучене, саздаващо атмосфера на широта и размах.

Не би било коректно да се разглежда всяка част от първия диск по отделно, тъй като те (и по замисъл, и по съдържание) са едно цяло и като такова трябва да се коментират и слушат. Липсват далечни лирически отклонение и музиката звучи на мястото си, всичко е подредено, създавайки цялостна картина без излишни подробности.

Вторият диск започва с откриващото Flicker – 20 минутна композиция, в която са преплетени моменти от следващите Bonnie the Cat, Black Dahlia и Remember me Lover.  А всяка една от тези песни се откроява с типично настроение – Bonnie с харизма и електрика, едни миг, присвяткащ на фона на облачното небе; Black Dahila идва след това, като летен полъх, заграбващ остатъчните леки капки дъжд и понасящ ги към стъклата на светналия апартамент, от където звучи Remember me Lover.

А Steven Wilson и Ко. дирижират за пореден път времето и пространството, огъвайки го под най-причудливите и прекрасни форми. Време и пространство… какво са те, ако не моменти на мелодична хармония, създадени от съзнанията на идейни музиканти и естети.

„Време“ – Петя Дубарова

Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш своите мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
когато по пътеки осветени,
от блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
ще спреш за миг внезапно покосен
от мисъл: Младостта е изживяна,
и как ли ще признаеш ужасен
пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
и нищо ново няма да намериш,
защото си съвсем обикновен човек
на средна възраст. Много скоро
е може би и онзи страшен ден,
когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
сте търсиш, но във тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа.

–

ПП:  Алекс, знам колко ти е любима Дубарова, а до сега не бях чел нищо нейно. Очарован съм. ^^