DA профил – редакция

Тази вечер, дали заради грипа или защото БСП искат извинение от ББ, реших да си редактирам профила в DeviantART. Т.е. изтрих почти всички снимки, които имах до сега, като оставих само 10. Тук следва да кажа, че 75% от линковете към снимки, дадени в раздела Art & Photography са вече неактивни, но ще ги запазя под формата на нещо като фото-дневник и по-скоро за личен архив. Съжалявам, ако на някого са му харесвали дадени снимки, просто реших, че е време да престана да слушам какво се харесва на този и онзи и да видя какво ми харесва на мен. Егоистично може би, но предпочитам в профила ми да няма снимки, които положително ме дразнят.

За това пък качих две нови – едната е на Марти, от лентата, изщракана миналата седмица. Официално й благодаря, че ме изтрая и се съгласи да я разкарвам с раницата след училище. Благодарско отново (hug).

Другата е от днес, когато от чудене какво да правя, реших да се пробвам да си направя нещо като автопортрет и резултатът е странен, блъснат, но реших все пак да го шерна, като за пръв път си сложих и снимка за DeviantID.

07.11.2009

Второ самостоятелно пътуване до София, този път – с влак!

Обичам неочаквани срещи, случайни запознанства и спонтанни решения. Обичам да вървя с Теди и карта из града и да се чувим „Ама къде е последна спирка на 74!?“ и аз да си блъскам главата как се оправят в автобусите като нямат кондуктори xD

Обичам чай и хубави рисунки, както и снимки, кои значат МНОГО! И които са направени със стари аналогови апарати и не са загубили своя чар. Както и да слушам Antenat, когато се прибера скапа от дългото пътуване.

Обичам, обичаме, обичайте… Ех.

—

Всъщност целта на пътуването беше Изложението на университети в х-л Хилтън, от където се снабдих с една раница каталози и новината, че ми трябва портфолио, по дяволите. А вдъхновението, налято ми от Мири, е прекрасно и зареждащо, макар дробовете ми да се опитват да се гърчат под напора на грипа (май не е свински, слава Богу). В Хилтън имаше приличен брой хора, от което следваше и причина доза задушаващо пространство и главоболие, причинено от това. Много движещи се фигури, много кандидат-студенти! Хубаво е поне, че се интересуване, де. Кой дошъл сам, къй с приятели, кой с родители – нямаше значение, защото мравунякът беше препълнен.

По дено време не изтърпях и тъкмо когато реших да ес изенса навън и да намеря нещо за ядене, телефонът звънна и това беше Теди, която ми казваше, че е на 3 мин. от Хилтън. После се натъпкахме с нездравословна храна от МакДонълдс, а мен ме караха да рисувам, което отказвах до един момент, когато с химикал надрасках жалко подобие на портрет на охлюв, който се оказа, че е мен (объркано, нали?).

=> качване на 76, броене на спирки и странен пенсионер, който рязко се обръщаше да гледа нас (или нещо зад нас).

Набиране на телефон от страна на Теди, „Очакваме механа еди-коя-си. Ок, ще те чакаме“. Разказване на няколко вица и пристигането на Мири / Миро, с която се запознах най-после, след като толкова време си бяхме писали в скайп и която е още по-голям пич на живо. И има ебаси якия хол с розовите ленти по стената, паспартираните снимки и папката с рисунки, която ние присламчихме да разглеждаме. А да, и много приятно изглеждаха наридените на витрината ктии с чай ^^

Дойдоха хора. Непознати за мен, недопзати за Теди, непознати за Мири, но познати на други познати за Мири, но все така непознати за мен и не-до-там-за-Теди.

Слушане на индустриална музика. Интересна е мужду другото, но не знам дали бих могъл да слушам постоянно подобно нещо.

Поглеждане на часовника, време за тръгване, чакане на автобус, прегръдки на раздяла и след като се особах сам на седалката махах за до скоро на прекрасните субекти ^^

Гара, купуване на банички, търсене на тоалетна (неуспешно, но в Пловдив имаше xD), качване във влака и втора неочаквана вагонна среща. Лаф, спомени и малко шоколад.

Спирачки, централна гара, слагане на раницата на гръб, казване на едно „До скоро“ и качване в Ладата на майка ми, където пръщах от енергия и удовлетворение. А сега искам отново. Разбирате ли ме? Кажете да! Просто кажете да, за да може скоро отново да се кача на някой влак с безбройните му изненади.

Рисунките-снимки

Преди малко попаднах на този линк:

http://beautifulpictures-sepphoras.blogspot.com/2009/11/realisti4ni-risunki-s-moliv-krasivi.html

, където е показана мака колекция на графики, които, признавам, са страшно реалистично нарисувани. Наистина на някои от тях се запитваш дали не са снимки, минати през Photoshop.А преди известно време, търсейки картини на натюрморти, разгледах галерията на Jos van Riswick:

http://www.josvanriswick.com/

Тогава отново останах с впечатлението за тотален реализъм при картините му.

Но, без да имам претенциите, че мога да рисувам или че съм компетентен на тема изобразително изкуство, ми е интересно кому е нужно да хаби време, техника и материали да прави репродукция на снимка и тотално отражение на реалността, като това може да се постигне с щракането на едно копче на фотоапарата? Не поставям изобразителното изкуство по-ниско от фотографията, но има някаква тенденция способни и технички художници да правят рисувани снимки, които могат и да възхищават един средностатистически човек, но какво от това след като са лишени от творчеството и душевното състояние на художника?

Съжелявам, ако с това съм засегнал някого, но по моему една картина, била тя графика или цветна, не трябва да се стреми да бъде фотография. Художникът си е художник, а фотографът – фотограф. И всяко едно от тези изкуства е прекрасно само по себе си, за да е нужно да се правят някакви лишени от отношение и характер заемки.

Между другото, интересно ми е какво се мисли за това – не защото има някакво кой знае какво значение, просто от любопитство. (: