При възможност, моля променете линковете си към този блог да насочват към новия, който е:

http://reddhill.wordpress.com/

Текущия блог няма да го изтривам от чисто архивна гледна точка, но няма да съм активен в него.

(:

Paint me a room where I can dream
Dream of a world that I used to see
Paint me a window, soft and defined
And flood yellow light
Through the open blinds
It’s somewhere, hidden from view
A portrait, an epitaph…

Образцова Математическа Гимназия „Академик Кирил Попов“ и Младежки Съвет Пловдив, със съдействието на общинския отдел „Деца и Младежки дейности“ и Регионален инспекторат по образованието – Пловдив, организират благотворителен концерт за Сашо, който е претърпял автомобилна катастрофа и се нуждае от пари за лечението си, стана ясно днес.

Александър е бил 12 клас в ОМГ миналата година. Концертът ще се състои на 23 ноември от 18:30 часа в Панаирна палата номер 7. Цената на билета е 2 лв.

Източник:

http://news.plovdiv24.com/119113.htm

—-

Поствам тази новина, за да може,а ко случайно някой съгражданин влезе в блога, да бъде навит и да дойде на концерта. Момчето ми съсед, най-малкото което, и бих се радвал, ако има интерес към благотворителния концерт.

Благодаря.

За това пък качих две нови – едната е на Марти, от лентата, изщракана миналата седмица. Официално й благодаря, че ме изтрая и се съгласи да я разкарвам с раницата след училище. Благодарско отново (hug).

Другата е от днес, когато от чудене какво да правя, реших да се пробвам да си направя нещо като автопортрет и резултатът е странен, блъснат, но реших все пак да го шерна, като за пръв път си сложих и снимка за DeviantID.

Обичам неочаквани срещи, случайни запознанства и спонтанни решения. Обичам да вървя с Теди и карта из града и да се чувим „Ама къде е последна спирка на 74!?“ и аз да си блъскам главата как се оправят в автобусите като нямат кондуктори xD

Обичам чай и хубави рисунки, както и снимки, кои значат МНОГО! И които са направени със стари аналогови апарати и не са загубили своя чар. Както и да слушам Antenat, когато се прибера скапа от дългото пътуване.

Обичам, обичаме, обичайте… Ех.

—

Всъщност целта на пътуването беше Изложението на университети в х-л Хилтън, от където се снабдих с една раница каталози и новината, че ми трябва портфолио, по дяволите. А вдъхновението, налято ми от Мири, е прекрасно и зареждащо, макар дробовете ми да се опитват да се гърчат под напора на грипа (май не е свински, слава Богу). В Хилтън имаше приличен брой хора, от което следваше и причина доза задушаващо пространство и главоболие, причинено от това. Много движещи се фигури, много кандидат-студенти! Хубаво е поне, че се интересуване, де. Кой дошъл сам, къй с приятели, кой с родители – нямаше значение, защото мравунякът беше препълнен.

По дено време не изтърпях и тъкмо когато реших да ес изенса навън и да намеря нещо за ядене, телефонът звънна и това беше Теди, която ми казваше, че е на 3 мин. от Хилтън. После се натъпкахме с нездравословна храна от МакДонълдс, а мен ме караха да рисувам, което отказвах до един момент, когато с химикал надрасках жалко подобие на портрет на охлюв, който се оказа, че е мен (объркано, нали?).

=> качване на 76, броене на спирки и странен пенсионер, който рязко се обръщаше да гледа нас (или нещо зад нас).

Набиране на телефон от страна на Теди, „Очакваме механа еди-коя-си. Ок, ще те чакаме“. Разказване на няколко вица и пристигането на Мири / Миро, с която се запознах най-после, след като толкова време си бяхме писали в скайп и която е още по-голям пич на живо. И има ебаси якия хол с розовите ленти по стената, паспартираните снимки и папката с рисунки, която ние присламчихме да разглеждаме. А да, и много приятно изглеждаха наридените на витрината ктии с чай ^^

Дойдоха хора. Непознати за мен, недопзати за Теди, непознати за Мири, но познати на други познати за Мири, но все така непознати за мен и не-до-там-за-Теди.

Слушане на индустриална музика. Интересна е мужду другото, но не знам дали бих могъл да слушам постоянно подобно нещо.

Поглеждане на часовника, време за тръгване, чакане на автобус, прегръдки на раздяла и след като се особах сам на седалката махах за до скоро на прекрасните субекти ^^

Гара, купуване на банички, търсене на тоалетна (неуспешно, но в Пловдив имаше xD), качване във влака и втора неочаквана вагонна среща. Лаф, спомени и малко шоколад.

Спирачки, централна гара, слагане на раницата на гръб, казване на едно „До скоро“ и качване в Ладата на майка ми, където пръщах от енергия и удовлетворение. А сега искам отново. Разбирате ли ме? Кажете да! Просто кажете да, за да може скоро отново да се кача на някой влак с безбройните му изненади.

http://beautifulpictures-sepphoras.blogspot.com/2009/11/realisti4ni-risunki-s-moliv-krasivi.html

, където е показана мака колекция на графики, които, признавам, са страшно реалистично нарисувани. Наистина на някои от тях се запитваш дали не са снимки, минати през Photoshop.А преди известно време, търсейки картини на натюрморти, разгледах галерията на Jos van Riswick:

http://www.josvanriswick.com/

Тогава отново останах с впечатлението за тотален реализъм при картините му.

Но, без да имам претенциите, че мога да рисувам или че съм компетентен на тема изобразително изкуство, ми е интересно кому е нужно да хаби време, техника и материали да прави репродукция на снимка и тотално отражение на реалността, като това може да се постигне с щракането на едно копче на фотоапарата? Не поставям изобразителното изкуство по-ниско от фотографията, но има някаква тенденция способни и технички художници да правят рисувани снимки, които могат и да възхищават един средностатистически човек, но какво от това след като са лишени от творчеството и душевното състояние на художника?

Съжелявам, ако с това съм засегнал някого, но по моему една картина, била тя графика или цветна, не трябва да се стреми да бъде фотография. Художникът си е художник, а фотографът – фотограф. И всяко едно от тези изкуства е прекрасно само по себе си, за да е нужно да се правят някакви лишени от отношение и характер заемки.

Между другото, интересно ми е какво се мисли за това – не защото има някакво кой знае какво значение, просто от любопитство. (:

- Ах, как искам да отида Там!

- Къде там?

- Навсякъде!…

Колко типично е да ми се иска да поема на някъде точно тогава, когато не мога да отида от единия край на Главната до другия. Колко само типично! И иронично, да!

Дойде есента и с нея новите надежди за идващото лято, когато се надявам да мога да обикалям, макар че, гледайки как са тръгнали нещата, вече и в това губя надежда. А през това време ще си мисля за Аляска, където дивото просто зове и боровете те вплитат в паяжините на своите снежни сънища; за Куба с неяните незалязващи усмивки, на макар и мизерстващи хора; за Англо-Ирландските равнини и безкрайните им морета от трева, в която просто ТРЯБВА да легнеш и да четеш поезия, чакайки дъжда да се изсипе върху теб и да те изгони под някое дърво, където зъзнещ да станеш съпричастен към всяка дъждовна капка; за саваните на Африка, безкраяната й жега и велика плененна музика; за белите равнини на Антарктида и пингвините – твоят единствен и най-добър слушател; за Тибет, за Япония, за Франция, за Норвегия… Бразилия… Кордилерите… Тадж Махал… Австралия…

Места, местенца. Точки на една координатнаната система.

Но въображението може да препуска колкото си иска, защото пак стоя между четирите стени на апартамента и се чудя ког най-после ще мога да вървя спокойно като преди три месеца без да се притеснявам за всяка крачка, дума или постъпка?

Ще почакам. Пък ще видя.

ПП: Просто за протокола реших да споделя и тази песен – Masters of Reality – Third man on the moon

Somewhere over the rainbow
Blue birds fly

Два дни, през коит непрестанно се върти тази песен, в изпълнение на големия хаваец със сложното име.

А дъгата е над мен, макар да не я виждам, но я усещам. И се каня някой ден да се спусна по нея като дете по пързалка, обгърнат от цветовете на пречупената светлина и пеещ ей такива песнички, които са едно дрънкане на китара и едно перо, галещо сърцето.

На гърба ми да има раница, в която да са набутани сухари и прекрасните разкази на Селинджър; да има една тетрадка, която да поглъща жадно пътя, и за да чувам дъждовните капки по-добре, ще имам и един син дъждобран. Пък и като полетя синьота ще се слива прекрасно с небето, така че да виждам хората и земята, но тя да не вижда мен.

What a wonderful world…

Готови ли сте за поредния нощен театър?

Една спокойна, привидно спяща постановка. Когато актьорите сме затворили очи и тихо похъркваме, подвигайки тежкия юрган с изпълващите и изпразващи се дробове. Леко сме отворили уста, все едно искаме да кажем някому нещо, но в крайна сметка запазваме мълчание. Да, с чест не проронваме и дума, защото заговорим ли, то магията на съня може да се изплъзне и представлението да приключи така неусетно, както е и започнало. Само с едно мигване. Отваряме очи, ние актьорите, и публиката, тръпнеща в очакване, да разбере, че търпението й е било напразно и няма нищо на сцената освен сюрреалистичната ексцентричност на един драматург.

Драматург, живял с болните представи на изолираността си, където е могъл да стои на тъмно сам и да разговаря с героите, създавани в главата му. Така, един ден той написал текущия сценарий. Нощна приказка…

И ето, сега, когато постановката е изнесена и вече приключва, когато осветлението драматично намалява, актьорите поглеждат с разширени зеници нямата публика и казват бездумно „Това беше.“

Кое това? Това?!

Не.

Напротив. Може вече светлините да са светнали и хората да се разотиват, а бедните актьори да стоят зад кулисите, жалейки за неполучените овации, но в театралния въздух все още витае Идеята.

Идеята, която казва, че през нощта хората спят, да, и зрителите виждат само потъналите във възглавниците си спящи, но в действителност под хладния въздух и тъмното небе на поляните, загърнати в спомените си, лежат будни безбройните мечтатели. Като онези от книгите на Керуак, при които Пътят е в душата, а сърцето – по асфалта. Лежейки, те говорят по между си мълчаливо, споделяйки как някой ден ще полетят на крилата на бляновете си и ще се качат на въображаемия връх, от който всяко езеро е сълза, а всяка звезда – пясък в ганките на шепите им.

Но това не ще бъде разбрано.

А неизвестният драматург ще продължава да се чуди защо не е бил разбран. А актьорите не ще получат овации за своята игра. А публиката ще се върне по домовете си и ще заспи без спомен за отминалото представление.

Защото нощта е млада, мечтатели, и в нейните часове има достатъчно време, за да вземете одеалата си и да задремете под небето, галени от нощния ветрец.

След подреждане на стаята беше извадена следната статистика:

~ 22 (двадесет и два) броя на сп. „Про-Рок“;

~ 12 (дванадесет) броя на сп. „National Geographic“;

~ 11 (единадесет) броя на сп. „Математика“ + още 10 (десет) броя, които задигнах от училище, когато един шкаф с уж ненужни книги и списания беше изхвърлен в коридора (въпросните книги и списания, които взехме със съучениците ми така и не бяха потърсени)

~ 9 (девет) броя на сп. „.net“;

~ 2 (два) броя на сп. „L’Europeo“;

Извод:

Добре, че списанията не излизат всяка седмица. И добре, че „Математика“ и „L’Europeo“ са с двумесечен тираж.

ПП: В момента се чудя дали да започвам да си взимам и в. „Капитал“. Очаквам съвети. ((: