Дъгата, дъгата!

Somewhere over the rainbow
Blue birds fly

Два дни, през коит непрестанно се върти тази песен, в изпълнение на големия хаваец със сложното име.

А дъгата е над мен, макар да не я виждам, но я усещам. И се каня някой ден да се спусна по нея като дете по пързалка, обгърнат от цветовете на пречупената светлина и пеещ ей такива песнички, които са едно дрънкане на китара и едно перо, галещо сърцето.

На гърба ми да има раница, в която да са набутани сухари и прекрасните разкази на Селинджър; да има една тетрадка, която да поглъща жадно пътя, и за да чувам дъждовните капки по-добре, ще имам и един син дъждобран. Пък и като полетя синьота ще се слива прекрасно с небето, така че да виждам хората и земята, но тя да не вижда мен.

What a wonderful world…

Театрали

А отвън нощта е паднала и звездите се крият зад облачната завеса.

Готови ли сте за поредния нощен театър?

Една спокойна, привидно спяща постановка. Когато актьорите сме затворили очи и тихо похъркваме, подвигайки тежкия юрган с изпълващите и изпразващи се дробове. Леко сме отворили уста, все едно искаме да кажем някому нещо, но в крайна сметка запазваме мълчание. Да, с чест не проронваме и дума, защото заговорим ли, то магията на съня може да се изплъзне и представлението да приключи така неусетно, както е и започнало. Само с едно мигване. Отваряме очи, ние актьорите, и публиката, тръпнеща в очакване, да разбере, че търпението й е било напразно и няма нищо на сцената освен сюрреалистичната ексцентричност на един драматург.

Драматург, живял с болните представи на изолираността си, където е могъл да стои на тъмно сам и да разговаря с героите, създавани в главата му. Така, един ден той написал текущия сценарий. Нощна приказка…

И ето, сега, когато постановката е изнесена и вече приключва, когато осветлението драматично намалява, актьорите поглеждат с разширени зеници нямата публика и казват бездумно „Това беше.“

Кое това? Това?!

Не.

Напротив. Може вече светлините да са светнали и хората да се разотиват, а бедните актьори да стоят зад кулисите, жалейки за неполучените овации, но в театралния въздух все още витае Идеята.

Идеята, която казва, че през нощта хората спят, да, и зрителите виждат само потъналите във възглавниците си спящи, но в действителност под хладния въздух и тъмното небе на поляните, загърнати в спомените си, лежат будни безбройните мечтатели. Като онези от книгите на Керуак, при които Пътят е в душата, а сърцето – по асфалта. Лежейки, те говорят по между си мълчаливо, споделяйки как някой ден ще полетят на крилата на бляновете си и ще се качат на въображаемия връх, от който всяко езеро е сълза, а всяка звезда – пясък в ганките на шепите им.

Но това не ще бъде разбрано.

А неизвестният драматург ще продължава да се чуди защо не е бил разбран. А актьорите не ще получат овации за своята игра. А публиката ще се върне по домовете си и ще заспи без спомен за отминалото представление.

Защото нощта е млада, мечтатели, и в нейните часове има достатъчно време, за да вземете одеалата си и да задремете под небето, галени от нощния ветрец.

Инфомания

След подреждане на стаята беше извадена следната статистика:

~ 22 (двадесет и два) броя на сп. „Про-Рок“;

~ 12 (дванадесет) броя на сп. „National Geographic“;

~ 11 (единадесет) броя на сп. „Математика“ + още 10 (десет) броя, които задигнах от училище, когато един шкаф с уж ненужни книги и списания беше изхвърлен в коридора (въпросните книги и списания, които взехме със съучениците ми така и не бяха потърсени)

~ 9 (девет) броя на сп. „.net“;

~ 2 (два) броя на сп. „L’Europeo“;

Извод:

Добре, че списанията не излизат всяка седмица. И добре, че „Математика“ и „L’Europeo“ са с двумесечен тираж.

ПП: В момента се чудя дали да започвам да си взимам и в. „Капитал“. Очаквам съвети. ((: