Alice in Chains – Black Gives Way to Blue (2009)

Alice in Chains изгряват на музикалния небосвод в началото на 90-те години, когато грънджът щурмува сцената. Това и фактът, че са от Сиатъл, ги прави една от водещите групи на грънж вълната, макар музиката им далеч да надхвърля подобни граници, преминавайки в хард-рока и психеделията.

Няма как и да не си спомним с тъга за преждевременно напусналия този свят вокалист на групата Layne Staley, който умира през 2002 от (предполага се) нароктичната си зависимост. Така залязва един от емблематичните гласове на последното десетилетие на ХХ век и заедно с него е поставен и края на Alice in Chains.

До скоро. Защото миналата година колегите му обявиха, че ще се завърнат на сцената с нов албум и нов вокалист – William DuVall. Феновете останаха разделени. Кому е нужно подобно завръщане и търсене на заместник на Staley? Да не говорим за асоциациите, които буди такъв реюниън с излезлия през 2008г. албум на Queen + Paul Rodgers (!?). От другата страна на барикадата обаче остават възторжените фенове, за които животът продължава и които приемат с ентусиазъм завръщането на любимците си.

Вече албумът е реалност и всеки може да чуе резултата. Все още феновете са разделени. Едва ли ще се стигне и до консенсус по въпроса. Но е факт, че AiC станаха една от малкото групи, които след дългогодишна раздяла и намиране на нов вокалист, издават толкова силен албум.

Не може и дума да става Black Givs Way to Blue да е от нивото на Dirt (1992) или Jar of Flies (1994), но не можем и да го подминем току така. Изненадващо DuVall се справя прекрасно с мястото на заместник на Staley. А и не трябва да се забравя, че основният създател на музиката на AiC е все пак китаристът Jerry Cantrell.

Както каза един приятел (и това е мнение, с което съм съгласен), ако трябва да сравняваме новия албум с някой от предишните на групата, то това би бил едноименния от 1995. Липсва грубостта на Facelift (1990), както и мелодичната линия и рязкост на класиката Dirt (1992). Няма я и чувстващата се меланхолия на Jar of Flies (1994). Самият албум е по-спокоен като настроение, не толкова остър и трябва повече от едно слушане, за да се възприеме цялостно.

Като най-добри песни бих посочил седемминутната A Looking in View, Acid Bubbles със своята смяна на темпото, което я прави наистина добро и агресивно попадение, както и едноименната и Private Hell.

Ако някой в крайна сметка е очаквал AiC да издадат копие на албума си от 1992 и то 17 години по-късно, то мога да му кажа много здраве. Защото те не спряха да вървят и въпреки скептицизма, с който бяха бомбардирани заради решението си да продължат, момчетата направиха един изключително силен албум на завръщането. Без изпадане в клишета и тъга по останалия в истоията гръндж, без да се превръщат в кавър група на самите себе си.