.

.

Днес денят ми протича странно. Все изпускам нещо. Телефонът – четири пъти, ключовете, МР3-ката, портомонето, капачката от шишето с минерална вода. Е, нищо кой знае какво не е, нали? Не трябва да се притеснявам, просто днес съм малко по-кекав в ръцете.

Друго обаче ми е на ума. Вярно, днес изпускам всякакви предмети, реални неща, които можем да докоснем и усетим… Но нереалните? Онези понятия, които нямат нищо общо с реалността; понятия, които ние имаме в главите си, които не могат да бъдат усетени по никакъв начин и са отвъд сетивата ни, но които са основата на нашето съществуване акто хора, а не като роботи. Време, любов, омраза – абстракции от подобен тип. Защото какво е времето освен научно-фантастична измислица.

Мисълта ми е, че се замислям за пропуснатите абстракции. В някои моменти се усещам, че с цел да задържа метафизичното, сюрреалното се изплъзвам покрай погледа ми и остава някъде в личните ми мемоари. Защо, бе, дявол да го вземе?

Няма да се науча да престана да гледам на нещата от рационалната страна или пък зорлен да търся емоционалната. Защото това разделение е тъпо. Емоционално – рационално?! Да бе. Между черното и бялото има такава богата палитра. А отвъд тях? Пф, там вече няма цветове, а светове!

И май наистина е време да спра да гледам през лещите/очилата реалното. Защото то е опаковка, черупка, както искате го наречете. И даже това, което е вътре в опаковката е незначително. Вън от нея има още толкова много, че вътешността е нищожна.

—

А горенаписаното са думи… Думи, думи, думи… Безкрайни думи… Без… Крайни…