До Каварна и обратно

22:30 ч. на 30 юни мобилният ми телефон звъни и от другата страна чувам гласа на Никола, с когото ще пътуваме (както и с още една тумба хора) към Каварна. Глас, който протяжно ми казва „Ами, май трябваше да те питам по-рано, но имаш палатка, нали?“ Какво? Каква палатка, от къде да я измъкна, по дяволите!? В последствие баща му успя да изнамери една палатчица, в която спах повече от удобно, но нервите, които ми вкара бяха достатъчни. След като чух този въпрос на тагадък се запътих към баба ми и дядо ми, които обезпокоих, питайки ги за спален чувал и шалте, които ми дадоха и за което съм страшно благодарен.

23:05 ч. бях на Тримонциум, където дойде автомобилът; качих се на него и потеглих към най-великите концерти, на които съм присъствал.

Пътуването беше без прекъсване. Порихме с колата през тъмната нощ, с тихата надежда, че ще сме навреме в Камен бряг за посрещането на юлската утрин и с нея и на официалната лятна ваканция, където изгревите биха били по-хубави и съновни, макар и да не ги виждам, защото ще спя и мисловно ще съм някъде далеч, далеч от тук… Наскоро завършената книга на Керуак беше страхотна предпоставка, за да се накефя на макс на Джулая и на цялата обстановка.

Но за него после.

Сега две-три думи за пътуването, което мина в дрямка, Ac/Dc и Motley Crue. Разбира се, чак в последствие разбрах, че съм слушал Motley, но определено си е имало защо. Дрямката ми дойде много добре и поне за следващия ден бях свеж като кукуряк и готов за концертни подвизи xD.

Индиговия цвят на небето беше започнал лека полека да изчезва и на негово място се настаняваха по-светлите нюанси, които предвещаваха идването на утрото, а през това време ние все още бяхме на път. Някак си в мен се загложди песимистичното животниче, което ми шепнеше в ухо и ме убеждаваше, че няма да стигнем на време за изглева и ще изпуснем началото лятото. А не би трябвало! Не, по дяволите, толкова път и да не можем да прегърнем огненото слънце, предвещаващо едни огнени седмици… Тц, не би трябвало да стане така.

А и не се случи. Бяхме на брега някъде половин час преди изгрева и успяхме да се насладим на полето то палатки и лица – някои събудени, други събуждаи се, а трети спящи. Трънаците и изсъхналата трева носеха аромата на вълнението, обхванало всеки и всички. Дяволски заразно вълнение! Хм, като се замисля, нещо подобно на Двуминутката на омразата в „1984″ на Оруел, но насочено в една много по-мирна и хипарско-засмяна посока. Някъде на сцената свиреха Гранулом, които приятно ме изненадаха с кавър на W.A.S.P. – Wild Child, на който се размазах от кеф. Разбира се, видях г-н Джон Лоутън, който е ежегоден абонат за Джулай Морнинг и около който започна да се образува малко хумористичен ореол, то типа „Според теб кой догодина ще свири в България?“ „Е, ми, не съм сигурен, но може би Джон Лоутън…“ Видях и Наско от БТР, но тъй като не съм много много от хората, които ще кажат „Здрасти, ае да се снимаме“ изпуснах възможността да се снимам с двама велики музиканти, без значение на какво ниво са изнестни. Лоутън се приготвяше за излизане на сцената, снимаше се с почитатели и даваше автографи, а Гранулом се размазваха пред публиката, подхващайки ги в едно хеви метъл торнадо на бурни емоции.

Решихме да отидем да видим как са нещата на брега, докато Лоутън започне да пее, и там бяхме посрещнати от сет, посветен на Мейдън, който не беше особено на място, но това хич не ми попречи да пея Aces High и още нещо, което забравих xD

И в един момент на хоризонта, някъде над водните шири се появи алено червена ивица. Всечко затихна, загледа натам и изведнъж над хорските глави и морските води се понесе епосът на Uriah Heep – July Morning, който съдържа във всяка своя нота свободата на съзнанието и надеждата на всеки.

Като от джоб, слънцето започна да изплува и омагьосваше душата на гледащите. Едва ли мога да го опиша – онзи красив ален диск, който те заслепява и те кара да си свиеш стомаха, защото лъчите му са стиснали сърцето ти и по мъчителния начин на боговете го галят и карат да пътува в Космоса.

Неусетно слънцето се беше издигнаол достатъчно високо, за да изгуби червената си светлина и хората се разотиваха. Включително и ние с компанията се насочихме към закуските, където ни очакваше приятно пиян продавач с кървясал поглед, който забравяше да вземе парите на хората или ако се сетише, то смяташе нащо от сорта на „Един лев плюс още осемдесет стотинки е лев и шейсет.“ Докато го чаках да обърне глава и към мен, меракът за ядене ми мина и реших да отложа закуската за по-късно.

Качихме се отново на колата и тръгнахме да търсим клъчма като една виздисъщи утринни алкохолици и с бира да открие сезона на летните концерти, фестивали и емоции. Някъде, не-знам-си-къде-си, успяхме да намерим кръчме, от което си поръчах първата бира за феста и която изпих с голям кеф, `щото, видиш ли, беше студена и вървеше с настроението.

Някъде час по-късно, бяхме в къмпинга и разпъвахме палатки. Мамка му, никога не съм бил на палатки, но разпъването е весело. В смисъл, интересно ми беше, при все, че имам намерение за в бъдеще да излизам в планината с палатка, та ми се искаше да се науча горе-долу как става, пък кой знае, може да ми свърши полезна работа това умение. xD Бях в една синя малка палатчица, която, по моему, беше повече от удобна и back to the nature. Сега, вярно, не трябваше да ловуваме зайци и катерици и да търсим горски плодове за прехрана, но и едното приспиване в палатка ми беше достатъчно, за да се почувствам една идея по-близо да Керуакските герои.

Общо взето това бяха организационни часове, коитобяха последвани от първия плаж за годината, а след това – подготовка за концерта. Тази вечер на сцената щяха да излязат американските глемаджии Motley Crue, подгряване от арната щерка на Steve Harris (басистът на Iron Maiden) Lauren Harris.

С Никола още от 17 ч. започваме да планираме как да стигнем до стадиона, колкото е възможно по-рано. Единственият проблем на къмпинга беше, бе е извън града, но пък, както каза – back to the nature ;P След колебания, отидохме до пикапа на субектите от бунгалата до нас и ги питахме дали може да ни закарат. Те, тъй като са стари луди глави и невероятни капии, ни набутаха на задната седалка с още двама от тяхната група, така че се получи малко блъсканица (имайки предвид размерите на моя милост и Ники), но пък всичко беше много гот. Казаха ми, че съм новак, та се почувствах малко като нов член на мъжки клуб (като онзи от The Flintstones xD).

Стигнахме пред стадиона благополучно и започна едно продължително обикаляне и търсене на тениски и всякакви други сувенири. Аз упорито си търсех тениска на Cynic, но тъй като пичовете са в що-годе ъндърграунда, никъде няамше такава.

Леко разочарован от този факт, отидох да убия мъката си в чакане пред тоалетната. И както моя ред приближаваше, изведнъж телефона извъня и това беше Теди, с която трябваше да се видя някога през този ден и явно това някога беше сега. Казах нещо като „Ъмм, пред тоалетните съм“, след което изчезнах от опашката и тръгнахме да се търсим – търсене, което беше бая объркващо, но в крайна сметка сполучливо, защото се намерихме. И така, лафейки нещо си, което пак не помня, се запътихме към стадиона и се присъединихме към една много готина компания, с която се запознах, но чиито имена така и не можах за запомня, защото съм добър физиономис, но имената ми се изплъзват. xD Бяха пичове и бяха весели, но бързо трябваше да тръгвам, защото се бях разбрал с Ники да се чакаме на входа на стадиона. Жалко, защото ми се искаше да полафя с тях и т.н., но се надявам това да стане друг път. Когато бях пред стадиона, звъннах на съпътника ми и на въпросът ми къде е, той на-спокойно отговори „Ми, пред сцената“, което ме накара да тичам по тревата като някоя футболна звезда на Каварна (ебати) и да цъфна та вържа на пет метра от сцената.

След известно чакане и викане на сцената се появи Lauren Harris с групата си и започнаха подгряването. Мнението ми за певицата се затвърди, а именно, че тя не може да пее, но пък умее да грабва мниманието на (мъжката) публика. Ако не заради вокалните й качества, то хората я следяха заради известно симпатичното и наистина купонджийско излъчване. При все, че не й знаех нито една песен, се опитвах да науча някой от припевите в движение. Бая перца се раздадоха на концерта й, а едно от тях ме изпраска в главата и падна някъде си, та не можах да го улвя, но имах късмет със следващото и то общо взето ми падна в краката, та го грабнах. Йей, пъвтото ми перце, взето от концерт! Е, на него не пишеше „Lauren Harris“, ама аз си знам от къде е ;P Та, музикално, концертът беше хубава загрявка за хедлайнърите, мкар и да не блестеше с нищо особено. Г-ца Харис няма да стане звезда никога. Тя нямаше даже да изгрее с някаква псевдо-сияние, ако не беше светлината на баща й. Но пък има чар момичето, а тя знае как да го използва.

А след това? Последва чакане. Едно дълго чакане, съпроводено с падането на черна завеса пред сценат, която скриваше извършващата се работа там. Хората викаха и скандираха името на Motley Crue, а аз успях дасе видя с един съфорумец. Една година подгрябва беше пуснатите на уредвата Walk на Pantera, както и Hells Bells на Ac/Dc, която бая мощно взриви публиката, при все, че беше просто запис.

Взе да се свечерява и след удар по китарата завесата падна и там бяха Motley Crue, от които струеше страхотна младежка енергичност и заряд. Концертът им беше открит с Kickstart My Heart, която подпали публиката. Никога не съм бил фен на Motley, нито пък съм имал каквито и да е очаквания към концертът им. Честно, притеснявах се дали няма да ми е скучно, при положение, че им знаех 2-3 песни, а стилът им не ми беше особено любим. Но, изненада, те бяха великолепни! Shout At The Devil, Dr. Feelgood, Saints of Los Angelis. Тотално се омазах, казано иначе! Беше прекрасно. Вярно Винс Нийл мякаше като анимационен герой, но пък беше някак забавно и раздуваше така или иначе веселото настроение. Клоунадата беше абсолютно, не спираха да скандират колко велика публика сме били, ала-бала, Томи Лий беше нашмъркан/пиян и говореше глупости. Обеща да скочи в публиката, ама не си спази обещанието пияндура му с пияндур ниедин. За това пък накрая на концерта се излегна на пияното и каза, че ни обича. Е, да обеч много по света.

На излизане се видях пак с Марти, една приятелка от 9ти… ъм, вече 10ти клас, която каза, че и на нея концерта й е харесал, така че имах съмишленици ^^

На другата сутрин ме очакваше плаж и изненада, като ми беше съобщено, че Никола, баща му и сие няма да занимаваме за Пловдив на 4ти, а на 5ти, а аз на 5ти трябваше да тръгвам за Пирин на екскурзионно. Ники щях да го скалпирам, но пък впоследствие разбрах, че и той не знаел (т.е. пак е имал царевици в ушите) И започнахме да мислим как ще се прибирам на 4ти. Един приятел на баща му ми предложи да ме закара, но по-късно вечерта се оказа, че оп спещност трябва да се прибира към Пловдив един ден по-рано. Та въпросът остана висящ за момента.

С бойна крачка в 17:00 ч. се отправихме към стадиона, където тази вечер щяха да свирят Edguy, Blind Guardian и Scorpions. Набавих си шапка на хедлайнърите, за да си личи от далече коя група искам да видя най-много Вечерта не се размина с дежурните кебапчета (или бяха кюфтета?) и бира, което започна малко по-малко да ме отказва от българската скара, поне за известно време. Твърде много ми идваха само подобни храни от фестове и морета и пр., та мисля малко да понамаля консумацията й, пък току виж съм спасил някое животно.

В стадиона звъннах отново на Алекс, за да се разберем къде сме и след като тя ми казва, че вика и подскача се обръщам и я виждам на три метра пред мен. „А, да видях те. Пред мен скачаш. Пред мен си. Пред мен си!“ Селд коет и тя ме видя и със две крачки, които взе за отрицателно време, едва не ме събори. Набързо си разменихме няколко думи, след което се изгубихме по някакъв тъп от моя страна начин, `щото трягнахме да търсим и места, видях се и с други хора и докато се обърна вече ги нямаше (нея и компанията й). Надявам се, че ще можем да се видим като хората на концерта на Jon Lord. Много съжалявам, че така се получи и с нея, и с Теди предния ден…

И след бурно скандиране и малко лаф с непознати, където обяснявах, че не мога много-много да трая гласа на Axl Rose, на сцената излязоха музикантите от Edguy. Последен, разбира се, излезе вокала Tobias Sammet, който ме изненада с малко странното излъчване и май не обосено уместния шал, който ме гъделичкаше да се разсмея. Но пък яко забиха момчетата. Установихме, че единият им китарист прилича на Боромир от „Властелинът на пръстените“. Аз се надвиквах с тълпата на Tears of a Mandrake, Superheroes и King of Fools, а другите песни се опитвах да науча в движение. Беше готино, направиха купон, Тоби накара публиката да крещи като луда като ме остави почти без глас за Scorpions. След това си заминаха.

И излязоха Blind Guardian. Които пък някак си не можах да ги почувствам. Лично на мен ми бяха много сериозно и патетични. Пък и никога не съм имал някакви пристрастия към тях. Бяха ми леко скучновати, но пък на публиката й хареса. За феновете, а и не само, изпълнението им беше страхотно. Един младеж пред мен се просълзи по едно време и приятелят му започна да вика „Стегни се бе, човек!“ Най-ми хареса изпълнението на Nightfall (защото я знаех) и Valhalla (просто ей така).

И след като те се скриха дойде ред и на хедлайнърите – Scorpions! Макар и да са стари кучета, те бяха основната група, която исках да видя наживо. Защо? Ми, както всеки тийнейджър, имащ малка представа от рочец, имам някакъв незнаен сантимент към Скорпионите и при все, че съм ги въртял с дни, седмици и пр. времеви мерки, просто щях да съжалявам, ако ги бях изпуснал. Една от любимите ми групи, те определено си остават такава и след концерта. Направиха нещо невероятно! Поне в моите очи! Прегракнах на тяхното изпълнение, знаейки всяка песен и пеех нон-стоп (освен на Coast to Coast, но това е обяснимо – инструментал е ) Всички подскачаха из сцената, Kottak направи убийствено соло на барабаните, Клаус Майне раздаде сума ти палки и за жалост се разминах на самтиметри от една, но пък усещането и пеперудите в стомаха останаха. Прекрасен концерт!

А след него тръгнах да тичам из стадиона и да търся Марти, за да мога да я питам дали могат да ме хвърлят до Пловдив. То не бяха телефони, то не беше пращане на номера по SMS-и, то не беше чудо! И най-накрая в 2:00 ч. тя ми звънна, но разбрах, че ще се прибира на 11 юли, което беше бая късно за мен.

На другия ден въпросът беше все така висящ, но благодарение на Емо (бащата на Ники), успяхме да уредим хората от бунгалата до нас да ме закарат до Пловдив, тъй като те бяха от Стамболийски, което е доста близо до града.

И така започна подготовката за третия и последен ден от фестивала, когато щяха да свирят Cynic и Dream Theater. Подскачах от нетърпение да чуя Cynic, тъй като са ми слабост и се бях зарадвал страшно много на идването им в България. На първия ден от феста не успях да се намеря тяхна тениска, но се надявах, че щеше да има в официалния мърчандайз. И имаше. Така че се снабдих с тяхна тениска и сам започнах да се побутвам напред в редиците, за да може да съм по-близо до сцената. На 10 м от нея се спрях и почувствах как някой ме потупва по рамо. Обърнах се и видях един съсед, който се оказа, че също бил дошъл главно заради Cynic.

Излязоха на сцената и започнаха. Боже, те са като вселено! Но не трябваше да свирят на светло. Не, те са за под звездното небе и лунните лъчи. Скъсах се да дивея на концерта! Повечето около мен стояха що-годе безучастни, но пък реих, че ще размахвам ръце и подскачам колкото мога, защото едва ли щях да ги видя отново! Почти на всички песни се съдирах да пея, даже не знаех, че им знам текстовете.

След концерта засякох на метър от мен една група редактори на Про-Рок, с които се запознах, макар и сега да разбирам, че някои са били от тази гилдия, на музикални журналисти, от които съм научил толкова много за музиката. Не бих казал, че знам нещо кой знае какво, никак даже, но винаги съм им се възхищавал на знанията и на начина, по който пишат и чувството да се видя и запозная с тях беше като когато си взимах автограф от Al Di Meola.

И след Cynic реших да се изтегля назад при другите от компанията. Което си беше общо взето грешка, защото не успях да видя нищо от Dream Theater и не можах изобщо да ги усетя, а, по разказите след концерта, изпълнението е било велико. Това ще е нещото, за което ще съжалявам дълго време, но се надявам да имам друг шанс да ги видя.

Сетих се и че Cynic ще раздават автографи след Theater и се отправих отново към мърчандайза, за да видя дали са там. И бяха. Жалко че нямах фотоапарат, за да се снимам с тях, но и за това се надявам, че ще имам втори шанс. За това пък започна чуденето къде да ми се разпиша. И, чудейки се, попитах продавачите дали имат някакво листче. Споглеждайки се, те повдигнаха рамене и ми дадоха един плакат на феста, което беше абсолютно неочаквано. Та така се сдобих с плакат и автографи! ^^

След концерта чакахме известно време, за да излезе Цонко и да изтегли печелившия от томболата за Harly Daividson-a и тъй като си бях намерил стотинка, мислех, че ще ми излезе късмета, но това така и не се случи, а днес разбрах, че моторът е спечелен от друг. Е, честито да му е и да си го кара със здраве. ^^

За мен пък останаха спомените. Спомените за горещото начало на лятото, за аления изгрев и надеждите, дошли с него, за прекрасните концерти, за сувенирите и запознанствата, за скарата и бирата и какво ли още не.

До догодина, нали?