Random

Сложно е да се опише. Винаги съм намирал по-голямо очарование в планината, отколкото в морето, но ето ме сега, стоя на няколкото камъка, врязани във водата, държа тези листове и се опитвам да седоближа да очарованието на Джек Лондон от морската шир…

Слънцето е достигнало финалната права на своя път и се скрива зад хълмовете, на което демонстративно съм обърнал гръб. Яд ме е, яд ме е, че то не залязва на изток, та да мога да да видя как цялото се потапя и изгасва, обагряйки света в аленочервените си мечти. И това само за да може на другия ден да се възроди и да се издигне от пепелна на прекрасната си гибел.

Това са те нашите блянове – пепелта на слънцето. Мечтаем, викаме лудешки към небето, молим се на стихиите, за да оже един ден всеки да дойде със своите заключени в бутилка желания на брега на морето, да оптопи краката си в зеленикаво-сините води и да ги обагри с обичта си към живота.

Някой ден може би и това ще стане реалност. Дали ще е скоро? Не знам. Не искам. Нека оставим другите да мислят кога ще настъпи този ден. Аз искам да видя какво ще се случи след това. Ех, философия… Празнодумие, а всеки знае, че истината не същиствува.

Има само мечти.

И възраждащо се слънце

Сложно е да се опише, да. Ей, имало е времена, когато лудите мечтатели просто са се качвали на кораб и са отплавали. Майната му на другото!

Хей, виж ме, аз съм сам на своя въображаем остров и градя своето общество на мечти и музика!

„Какъв си ти бе!?“

Аз ли? Аз съм искра, мамка му! Шибана искра и нищо повече! Какъв живот, нали? Просто и бързо. Като искра!…

„Като искра?“

Да. ДА! Като искра!!!

Или като вълна? Вечната борба със земята, неспирното бумтене, желанието да прегърнеш света във водната си пяна и да го заведеш на острова на онзи мечтател с музиката.

Ама че сюрреалистични бълнувания… Като сън, пфу, от онези, от които се оттърваваш с усмивка.

Искра… Ей, колко хубаво звучи тази дума.

Хора, трябва някой ден да си намерим живота, знаете ли? Не, не онова метафизичното, което ме кара да седя сега на брега и да пише глупости, а духовното, прекрасното!… Животът, от коъто чувстваш тръпката да си едно цяло с морето, земята и слънцето; от който можеш да се възродиш всякога, когато е нужно.

Не се разбираме нещо по този въпрос, а? Нищо. То и аз, да си кажа честно, не разбирам какво, по дяволите, съм писал тук.

Но не е и нужно.

Защото кога ли сме разбирали какво слънцето ни казва?…