Пътьом от Плимут…

Не съм блогвал от повече от седмица. Има си причини и те са разяснени в предишните постове. Накратко – липсвам от България и ще се връщам на 5 април, така че до тогава мога да блогвам кратки резюмета на това, което виждам. Но половината час, който трябва да съм на компютъра в интернет кафенето е твърде малко, за да кажа всичко, което ми е в главата.

Пак накратко – тук е спокойно. Хората ти се усмихват, постоянно ти се извиняват и ти правят път като пресичаш улицата, но, мамка му, понякога ми липсва онова балканско „Майката ****, гледай къде вървиш бе, пешлиме!“ или пък като се блъснеш в някого , той да ти каже „Опа!“ и да ти се усмихне. Спокойно е, но леко скучно.

За това пък книгите и дрехите са хубави и сравнително евтини (ако знаеш от къде да взимаш разбира се ) Всел съм си n на брой книги втора ръка и само една нова, за която дадох сума, която накара майка ми да каже по телефона „Колко!?“ Не че е особено много, но наистина за книга, изглеждаща по този начин си е бая, а и големите им книжарници са наистина скъпи. Въпросната книга е Into the Wild, която търсех от първия ден в Англия и за жалост успях да намеря само в тази книжарница. Но пък се оказа, че трябва да я чета с речника до мен, защото не ми се иска да схвана картината повърхностно. Искам да се потопя! Ииии… за това оставих книжлето за времето, когато се върна в Пловдив и до тогава ще разлиствам Nausea на Жан-Пол Сартр, която взех само за 40 стотинки.

Друго мисля да не казвам за сега, че ще се развали цялия ферман, който ще напиша след като се върна и седна на моя си компютър с моите си прости съседи и моята си чаша горчив чай.

По принцип…

…не би трябвало да пиша заради предишния си пост, но все още не съм потеглил. Това ще се случи някъде посред нощ. Куфарът все още е празен, но вече има няколко ката дрехи на леглото ми, които чакат да бъдт прибрани.

В момента ме мързи да мигам (е, мигам все пак) и слушам една песновка, която преоткрих преди малко. От отдавна не си бях пускал нещо бавно, което някак си да подхожда на настроението ми, а не да стои като кръпка на цялата ситуация. Хм, кърпка… Кръпките са интересни… Въпросът обаче не е в това. Просто днес в главата ми видаят спомени от време, когато просто не съм бил част от реалността. Вземам да се питам сънят дали е просто част от съзнанието или е порта към друго измерение, където чувствата са други. И дали във всяка една глава няма по един малък свят? И не сме ли ние богове на малките си светове? И не сме ли ние един малък свят на някого по-голям, който просто ни сънува? Будилникът ли ще разруши реалността, ако реалността наистина съществува? Много въпроси, никакви отговори, а и не става да питам учител по философия, защото ми е ясно, че ще овърта и няма да ми каже нищо…

Може би от месеци не съм сънувал нещо, което да ми се забие в паметта и да човърка цял ден. Ебаси, даже не знаех, че главата ми може да създаде това нереално момиче, което не съм виждал даже, но пък все едно го познавам о години. А дали неистина а познавам или се знаем от както заспах?…

Щорите са пуснати, слънчеваат светлина в момента някак си не ми е нужна. Интересно е как едно сюрреалистично преживявавне те държи като в наркомания през целия ден… Егати колко объркано звуча. о.О Като тийнейджър с безкрайните сапунки. Кофти е постоянно да прокламираш навсякъде колко обичаш, колко мразиш и да парадираш с чувствата си, но пък ми се иска в момента да си кажа, че това, което сънувах бе повече от прекрасно. Сапунки… Сладникавост… Понякога е добре да поживееш в наивния свят на пубертета, когато всичко ти е изглеждало розаво. От онзи нюанс на розовото, който е като захарен памук. Лигав, нали разбирате?

Обаче пък се почесвам зад ухото и си мисля, че ще е тъпо ако няма пък хич розова глупост в ежедневието. Колко ли ще е празен светът, ако един от цветовете изчезне?

Идеята на изписаното по-горе е, че сънувах страхотно момиче, което не познавам и с което ще ми е драго да се запозная. Сега си пускам музика и отивам някъде извън реалността…

Hit the Road

…или казано иначе, изчезвувам от България. За три седмици ставам гражданин на Великобритания с нейните дворци и зеленина, с дъжда и мъглата и духа на Шерлок Холмс. Добре де, може би преувеличавам малко, все пак не живеем в началото на ХХ век, но все пак това е Англия, мамка му! При наличие на интернет ще се опитвам да пиша и споделям впечатления, емоции и пр. преживявания.А като се върна ще постна и снимки; стискайте палци да има хубави

А куфарът ме чака отворен и празен. Трябва да си събера багажа и мислите, да ги побера в нормите на 20кг. (багажът хубаво, но мислите как?) и да се стягам за утре. Защото денят ще е дълъг, ще е повече от слънчев и ще се усмихвам, гледайки напред към хоризонта, зад който не се знае какво ме чака.

Хайде, аз изчезвувам да събирам дрехи и книги! Пък съ надявам скоро да мога да напиша нещо тук и да разказвам що е там… отвъд хоризонта…